Дневник

Много интересен за мен постинг

Българският ХVІ век през погледа на чужденците - пътешественици Ханс Дершвам и Якоб Бетцек

"Исторически извор в противоположност на историческа книжнина, монографична или синтетична историопис, е всичко онова, което ни дава посредствено или непосредствено вести за дадено историческо събитие. Самите исторически извори могат да бъдат необозримо богати и разновидни, тъй както е безкрайно богат и пълен с разновидности ходът на историческото събитие... Всред писмените исторически извори различаваме от друга страна два вида извори, които имат различен произход и различна стойност като градиво за историописта. На първо място тук спадат разните творби с историографски характер: исторически съчинения, летописи,хроники, животоописания (биографии), исторически повествувания и други подобни. Изобщо тук трябва да се отнасят всички книжовни творби, които са породени от желанието да се опишат в една или друга форма, по-кратко или по-обстойно, историческите събития от по-близкото или по-далечно минало, или от самото настояще. Втората група исторически извори са документите - сиреч писания с определена форма и правно съдържание... Двата вида исторически извори поради различния свой произход имат и различно значение като градиво за историка."
Пътеписите като исторически извори имат своето голямо значение за формирането на фундаменталните основи на българската историческа наука за периода 15-17. от историята на България. Техни автори са дипломати и търговци. По националност те са французи, или англичани, австрийци, холандци и пр. Най-ранните пътеписи за горепосочения период са от 1433г. на Бертрадон дьо ла Брокиер и Х. Шилбергер от 1476г. През ХVІв. броят на пътеписите се увеличава. Техните автори вече са представители на Ренесансова Европа и проявяват жив интерес към античното минало на нашите земи.
Един от тези пътешественици по европейските владения на Османската империя е и Ханс Дершвам в годините 1553 - 1555. Ханс Дершвам изучава история и география в Лайпциг, но се свързва с търговската и промишлена къща на Фугерите от Аугсбург. Като техен търговски агент Х.Дершвам е живял в Данска Бистрица в Словакия. Предприемаческата му дейност като търговски представител на Фугерите му дава възможност към 1548г. да започне свой бизнес.Но търговските му занимания не са причина да загуби своя интерес към хуманитаристиката. В 1553г. той се присъединява към императорската мисия до султана. Пътуването му е на собствени разноски и е с неясни за изследователите на неговото ръкописно наследство цели. Допуска се, че е осъществил желанието си да се запознае със земите, населението и военната организация на Османската империя на Балканите. За Ханс Дершвам европейските владения на султана са земи с антична култура, съхранили историческия спомен за един изчезнал цивилизационен модел - гръко-римския. Не е изключено и предположението, че пътуването си Дершвам предприема и от търговски интерес да се запознае с материалните и човешки ресурси на Османската империя,което от своя страна е в пряка връзка с експанзионистичната политика на султанския двор към Виена. Богатството на информацията в пътеписа, която е от най-различно естество дава преимущество на научните интереси на автора. Записките му не са систематизирани и подготвяни за публикация. Оригиналния ръкопис е запазен в архива на Фугерите. За изследователски дирения за историята на българското етническо пространство в границите на Османската империя през ХVІв. интерес представлява само частта за пътуването на Х.Дершвам от Белград до Цариград и обратно. Дершвам съобщава, че планината Куновица и река Нишава делят Сърбия от България, която продължава до Одрин. Тези сведения от пътеписните бележки са ясна индикация за териториалния обхват на българския етнически елемент на Балканите. Историческият спомен за неотдавнашното минало на Балканския полуостров ясно очертава и схващането на европейците по отношение на християнските народи на Изток. Сведенията от пътешественици влизат в големите географски атласи.Така се формира и представата на европееца за действителния ход на историческите събития на Балканите. С навлизането си в българската историческа, географска и етническа територия Х.Дершвам формира своите първи впечатления от българите. "Страната е хубава като Седмиградско... народът е крайно потискан и ограбван - така че не може да се съвземе, а и никого не оставят да се издигне; обират му всичко. Има хубав добитък и пасища... Тази страна е България, хубава и плодородна земя, но е запустяла, лошо обработена, селата са малко. Нивите и лозята са буренясали, къщите са лоши като свински кочини". Дершвам отбелязва, че никъде не са застроени плевни и хамбари за зърно. Дершвам описва и вършитбата с диканя. Общите му впечатления за развитието на селското стопанство му дават основание да твърди в записките си, че "Страната няма да се обработва и съвсем ще запустее, защото твърде малко народ има в нея." Движейки се по т.нар. Диагонален път Дершвам вижда и черноземни почви, които го карат да се възхищава на плодородието на региона. Но също така отбелязва, че селяните не торят земята, която е слабо обработена. Липсата на пряк интерес у селяните към по-висока продуктивност и ефективност на селскостопанското производство е обусловено от множеството налози и данъци с които се облагали зависимите от феодала и държавния фиск поданици. Пътешественикът описва ангарията като феодална повинност, а също така споменава и за десятък от децата (т.нар. кръвен данък). С тази фактология Дершвам успява да пресъздаде фрагменти от българската действителност в условията на робството по начин контрастиращ с порядките в западна Европа. Занаятчийството в българските земи е описано като грубо и непретенциозно, сравнимо с циганското. Дершвам съобщава, че българите правят своите дрехи от груб плат. Те нямат право да носят хубави дрехи. Техните дрехи са изработени от сив или бял груб вълнен плат.Нямат обуща или ботуши, а само цървули от необработена волска кожа и чорапи до коленете". Шапките или са прости, изработени от шаяк, бяла плъст или друг материал. Силно впечатление на пътешественика прави и липсата на горни дрехи в носията на българите - те ходят по риза зиме и лете. Българските мъже не носят оръжие. Женското облекло е описано подробно, но украшенията и накитите са прости и груби, с липса на някаква стойност. Българските жени според Дершвам са дружелюбни. Като описва българската жена, авторът рисува и образа на туркинята. С този свой подход Дершвам дава възможност чрез контрастната картина да изпъкне на преден план не само етническата и верска несъвместимост между двата народа, но и битово-културните им различия. Туркините са нечистоплътни и бедни като цигани. Те не могат да работят нищо и много малко от тях се виждат по селата. Социалния статус на жената сред турците е регламентиран в мюсюлманските обичайни норми - работят само пленниците роби и мъжете. По отношение на установената в българските земи управленска система Дершвам рисува спахийството като основен фактор. В икономическата и военна организация на Османската империя Дершвам успява да долови един от основните религиозни стереотипи в мисленето на мюсюлманите - убийството на неверници се признава за добро и богоугодно дело. Неверниците-християни са третирани като покорено население, което трябва да работи за своите господари. Социално-икономическото устройство на Османската империя прави силно впечатление на пътешественика. Експлоатацията на зависимото население, незаинтересоваността от повишаване на добивите на земеделска продукция както от земевладелците, така и от поданиците и не на последно място изключителната в своите мащаби корумпираност на държавните служители са основните причини за икономическият упадък на Османската империя забелязан и от Х.Дершвам. Когато посещава Пловдив авторът на пътеписа възкликва: "За чудене е как всички тези полубезработни хора могат да се изхранват, как могат да се издържат с по един шилинг на ден?! Дершвам има предвид развитието на занаятчийството в града, което в този период не е достатъчно доходоносно поради редица обективни причини - високите пазарни такси и мита, извънредните задължения към държавата във време на война и др. Тоталният контрол на османската аристокрация върху подвластното и население и жестоката експлоатация унищожават всяка възможност за стопанско развитие на покореното население. Дори провинциалната османска аристокрация в много от случаите трябва да положи много усилия, за да гарантира финансовата си стабилност и да поддържа жизнения си стандарт. Обезценяването на османската парична единица (акче) през ХVІв. допълнително изостря икономическият натиск върху зависимото податно население. След като се запознал с реалната социално-икономическа организация в Османската империя, Дершмам заключава, че: "Значи всички трябва да се научат да крадат и грабят и сами да се справят някак си, докато станат паши - султанските хора."
Дершвам в своите бележки отбелязва и съществуването на население със специален статут - войнуците. Българският бит впечатлява пътешественика. По неговите наблюдения българското етническо пространство се развива в една чужда, несвойствена среда, което може да се окаже пагубно за развитието на българската народност в икономическо, социално, и културно-духовно отношение. Когато Дершвам описва състоянието на градовете през които той е минал по пътя си за Цариград най-ясно се долавя разрушителната сила на османското завоевание. Очевидци и наблюдатели от Западна Европа, които през ХVв. обходили част от европейските владения на Турция и ги описали, разказват също за многобройните опустошения и разсипани крепости и градове в земите населени с българи. В бележките си авторът описва град София столетие след края на османското завоюване на Балканите. Градът е без стени и укрепления. В града няма построено нищо високо. Къщите са прости, едноетажни, с прозорци към двора. Само занаятчийските дюкяни гледат към улиците, които са тесни и неприветливи. Жилищната зидария е на изключително ниско за времето си ниво - от дърво с глина без вар, с тухли, които не са печени, строили са ги роби както могат "Всички като свински кочини" Но Дершвам успява да открие и нещо положително - градът е разположен на място с естествена природна красота. В града има баня, чиято постройка според пътешественика датира от античността, тъй като инженерно-техническото и изграждане силно наподобява строителството на подобни сгради и съоръжения в миналото. Джамията в града е храм "красиво построен, както строят султаните". В своя път към Цариград Дершвам и спътниците му епископа на Печ Антон Вранчич и Ференц Зай - закупуват от населението сено, ечемик, яйца, вино, погачи, плодове, кокошки и др. Тези данни дават възможност частично да се представи натуралното производство на българите. Окаяното състояние на селищната система в централните части на европейските владения на Османската империя отблъсква европееца. За Пазарджик Дершвам пише: "Уж е град, а не струва и колкото село с цигански колиби и бараки". Пловдив е описан с характеристики подобни на град София. Градът с някога славна история е с вид "както е обичаят на турците"
В основата на пътната мрежа на империята са старите римски настлани пътища. Никой от населението не си спомнял истинските имена на тези пътни артерии. Разстоянието се измервало в дни път. Реките били проходими през каменни мостове, много от които са останали от миналото. За пътуващите по имперската пътна мрежа били строени керван-сараи - сгради предлагащи безплатно подслон и храна на всички пътници . Тези станции били строени с богоугодна цел и улеснявали придвижването на пътници и кервани. Любопитно за европееца е наличието на робски пазар в Цариград, снабдяван със "стока" след завоевателните походи на султанските войски към Виена, Седмиградско и др. Безпристрастен и обективен свидетел на историята Ханс Дершвам оставя в своите пътеписни бележи богат материал за историята, бита и културата на българския народ през ХVІв. Такива сведения се съдържат и в пътеписните бележки и на други европейски пътешественици касаещи епохата и страната на османските султани. Един от тях е и Якоб Бетцек, съхранил в пътните си дневници своите впечатления от пътуванията си до Цариград, осъществени в годините 1563 -1573. Пътуванията на Якоб Бетцек са свързани преди всичко с неговата принадлежност към императорската канцелария във Виена. Като придворен служител е изпращан като специален куриер до дворовете в Швеция, Дания, Италия и някои немски князе. Три пъти ходи и до Цариград - 1564-1565; 1572 и 1573г. Мисиите на Бетцек като императорски куриер са свързани с военните походи на войските на султана към Средна Европа. Във втората половина на ХVІв. Успехите на османските войски са впечатляващи - завзета е Унгария, Седмиградско, австрийският император плащал данък на султана. Като пратеник на императора Якоб Бетцек е контактувал с великия везир Мехмед Соколович. Пътеписните му бележки не са систематизирани. В тях той разказва да това, което е забелязал или му се е случило по време на прекосяването на Балканските владения на султана. В тях липсва друга, специфична информация, която би му послужила като дипломатически или военни сведения от разузнавателен характер. Текстът на бележките съдържа единствено описания от общоисторическо и културно гледище.
И Якоб Бетцек подобно на своя предшественик Ханс Дершвам е на мнение, че Ниш е граничен град, оттатък който започва България. Тя е слабо населена, но "хубава страна, плодородна на пшеница, ориз, лозя и друго от което се нуждаят хората. Жителите са също християни, груби и прости хора, както и в Сърбия" При оран и за всякакъв превоз се използват волове и биволи. Облеклото на българите според наблюденията на дипломата е от груб филц и шаяк, а украшенията са като на мулетата в Испания. Бетцек не формира отрицателно отношение към българските народни носии у себе си. Той забелязва редица регионални особености в мъжкото и женско облекло по отношение на някои детайли, но като цяло го характеризира като българско. Очарован е от носиите на българското население в географската област Македония - "Също една хубава, плодородна и благородна земя. Има здрави хора, по носия и облекло също българи, само че са по-богати" Бетцек става свидетел и на някои ритуални обреди - описва сватбената женска носия, както и самия сватбен обичай. Впечатление му прави и погребален ритуал за изразяване на скръб. Моралните устои на българското православно християнско население също му правят силно впечатление. През погледа на пътешественика те се открояват най-силно в психологическия стереотип на българите - скърбящият по загубата на любим човек, ако се ожени скоро бива презиран от другите, които казват, че не е обичал жена си или приятеля си и т.н." Якоб Бетцек се движи по маршрут: Белград - Ниш - Ново село - Пирот - Цариброд - София. Прави му впечатление че във всички по-значителни и хубави селища живеят много турци. Във всеки град-тържище или голямо село има керван-сарай или ханове за отмора на пътниците. Освен това се развиват и множество занаяти с който се занимават християни, турци и евреи. Такива са и впечатленията му от София - доста голям град с развита градска структура в ориенталски стил заради значителния брой Мюсюлмани в града. София е и център в който развиват оживено търговска дейност и дубровнишки търговци. Тяхната търговска колония в град София имала и своя черква. Якоб Бетцек установява контакти с дубровничани, които му гостуват в къщата, в която е отседнал. За вътрешното устройство на български дом Бетцек съобщава, че огънят бил запален в средата й. Около София Бетцек наблюдава дислоцирането на значителни военни сили изчакващи края на преговорите за мир между Австрия и Турция. От бележките на пътешественика става ясно, че бейлербеят имал под свое командване 20 000 души, а саджакбеят предвождал в поход няколко стотин души. По пътя си към Цариград Якоб Бетцек посещава и Пазарджик, където отсяда в хубав и голям керван-сарай, и Пловдив. Пловдив е хубав и голям град, но с разрушени градски стени. Наблюдавайки разрушенията той открива за себе си доказателството за миналото могъщество на българите, имали някога своя добре уредена държава - разрушена и опустошена при турското нашествие. Бетцек смята град Одрин за "укрепен и стар гръцки град" Същото твърди и за крайморския град Силимврия, който е населен с много гърци. За него Мустафапаша Кюпри - днешен Свиленград - е граничната зона на българското етническо пространство с гръцката империя За пътешественика историческият спомен за някогашните средновековни балкански държави е онази разграничителна линия между покореното християнско население и мюсюлманския етно-политически и културно-религиозен фактор на Балканите. Когато Говори за старата Византийска столица той използва израза "Станбул или Константинопол". В съзнанието на европееца историчността на балканските държави има своите реални измерения - чрез територията и населението - неговия бит, култура и религия, както и чрез безмълвните свидетелства за миналото - пътища, мостове, църкви, разрушени градски стени и укрепления. На всичко това пътешественикът отдава голямо значение. За Якоб Бетцек етническата принадлежност на населението в централните европейски владения на султана е българска. При използването на сравнителния метод за анализиране на информацията в пътеписите на чужденците преминали през Балканите в ХVІв. Се откриват множество сходства във впечатленията им касаещи българския етнически елемент в Османската империя.
Пътеписните бележки на европейските пътешественици преминали през Централно-европейските владения на Османските султани са съществен дял от изворовата база на основата на която се "подрежда" цялостната "картина" на българската действителност във вековете на османското владичество.

posted by Николай Сърмаджиев @ 1:46 сл.об.